Contributions to the "Multilingualism/Territories/Migration" axis will thematize the cultural, political, and institutional aspects of multilingualism. How can we think about the relation between place, language, and self-definition in a post-national world without promoting identitarian linguistic politics? What language is spoken by what Europe? What are the communicative prerequisites for transnational public spheres? Can we accept approximate translations in a multilingual context instead of a lingua franca? How are we to deal with otherness and the borders of translatability?
Dear readers:
we started the online edition of Crosswords one year ago, in March 2008. We have published 52 posts since then: a post a week, with articles and interviews in 15 languages, photographies, drawings and videos. Some of them, dealing with the question of “How much a community needs in common”, have been part of a print issue that was launched in September 2008 on the occasion of the 21st Meeting of Cultural Journals in Paris. Both the blog and the paper version have been a great success and we would like to thank everyone who has been involved: authors, artists, readers, partner journals and funders.
We will now interrupt this “chain of fragments” and prepare Crosswords 2.0. It will be quite different. But: the title remains the same and the publication will be as multilingual, transnational and eternally changing as it was. Il faut être absolument moderne.
A très bientôt !
R.S.
For interventionist journals, Europe as a concept is worthwhile only if conceived of as a threshold to be surpassed, argues Homi Bhabha in interview with Emrah Efe Çakmak. Any community of journals must be informed by contemporary literature’s questioning of an organic relationship between language, culture and the intellectual, suggests the postcolonial theorist.
Emrah Efe Çakmak: I would like to begin with the big picture, with the question posed to all contributors to this publication: “How much in common does a community need?”
Homi Bhabha: Well, first I think the question has to be reformulated. How much in common does a community need for what? The important thing is for what. If we are talking about a very diverse community, a community with great conflict within it, but whose members have a common love for sport, then during the Olympics or during football games on particular days or particular matches its members may well appear together despite their differences and despite their difficulties being together. At the same time the community that may represent a common front or a common faith in relation to sport may split terribly in relation to the distribution of particular kinds of resources, or indeed on the question of intercommunal or interfaith marriages. There is no general question of what a community needs in common. If you pose the question just generally, then you are tempted to revert to certain conventional or naturalistic ideas. Does everyone need to have been born in the same place, for instance? Does everybody need to have at least religious belief in common? Does a community need to be a proceduralist community, where, although it may have very different values, it at least believes in certain procedures so that it can interact and negotiate peacefully on a formal basis? (more…)
La mémoire des aïeux est la proie des serpents.
La critique lucide et perspicace que Chebbih fait de toute forme d’instrumentalisation, et surtout de celle du sacré, de la religion et du drapeau :
Marra besm eddine, marra besm ‘lam
Une fois au nom de la religion, une fois au nom du drapeau
Elle vise certes, en premier lieu, les dirigeants et les pouvoirs, mais elle n’épargne pas non plus le peuple, la société, lorsqu’ils manquent de courage. En cela, sa poésie n’est ni démagogique ni populiste. Le pays est pour lui une sorte d’absolu. (more…)
въпросник под въпрос. Доколко е обща Общността? Доколкото е споделена? Доколкото гарантира сигурността на хората, които я споделят? Или доколкото се основава на изключването? Какво е общност? Кухо ли е понятието за общност? Какво е понятие? И има ли значение изобщо ако понятието не може да ни помогне да разберем принципа на заедност в общността? Понятието език ли е? Може ли Езикът да конструира общност? И има ли значение изобщо ако субектът, който сътворява различието през езика, не носи отговорност за изреченото, защото не си дава сметка за конструиращата сила на езика? Има ли морален минимум, който употребата на Езикът трябва да зачита? Трябва ли да говорим общ език, за да се разбираме? Трябва ли да говорим определен език, за да бъдем част от определена общност? Нуждаем ли се от общ език, за да не общуваме? Нуждаем ли се от общ език, за да не носим отговорност към общността от която сме част? Общността мрежа от отношения ли е? Или е конструкт задаващ отношения? Какво определя към коя общност да принадлежим? Възможно ли е да бъдем част от общността на работещите ако сме безработни? Възможно ли е да бъдем французи без да сме родени във Франция, да притежаваме френско гражданство или да говорим френски език? И от колко общо се нуждае общността, за да е общност изобщо?
A contribution to the Crosswords print issue by Vanya Serafimova for Critique and Humanism Journal, Sofia/Bulgaria
Se rivolgete questa domanda a un italiano del 2008, vi risponderà con un’esclamazione tipica: «Boh ?!?» – che, tradotta in una lingua più articolata, significa: «Non lo so, non ci ho mai pensato, e forse neanche mi interessa. L’importante è che ci leviate dai piedi i rumeni, gli zingari, i morti di fame che popolano le nostre strade, che vendono di tutto a ogni angolo, che presidiano i semafori, che girano ubriachi di notte, lanciando le bottiglie vuoti dai finestrini delle macchine, che violentano le nostre ragazze, che svaligiano le nostre case». Gli italiani sono diventati arroganti e hanno perduto la memoria. Non si ricordano più di quando, per la grande povertà, lasciavano la loro terra per raggiungere paesi lontani e spesso ostili, portandosi dietro le loro quattro cose chiuse in una valigia di cartone. Tutto congiura contro la memoria o anche, molto più semplicemente, contro il ricordo.
Ora abbiamo l’Esercito a dare aiuto a Polizia e Carabinieri: 3.000 uomini destinati alle grandi città: Milano, Roma, Napoli. Il nuovo governo Berlusconi ha voluto così: per riportare «ordine e sicurezza» in Italia, dice, per ridare un po’ di fiducia alla gente che si sente minacciata dallo «straniero».
Prendere le impronte digitali dei bambini rom fa parte anche questo del «pacchetto sicurezza». La motivazione del governo è che i bambini così non potranno più essere sfruttati e abbandonati dalle loro famiglie. Sarà. Ma promuovere la «cultura della paura», seminare il sospetto, è un atto criminale e pericoloso che difficilmente si combina con le politiche sociali di integrazione che non si sa bene che fine stiano facendo. Quello che sappiamo molto bene, invece, è che la società civile, se viene educata al riconoscimento dell’«altro», può fare grandi progressi sulla strada dell’accettazione e della convivenza pacifica.
L’Italia non era un paese così chiuso e retrogrado – ci hanno fatto diventare così, a forza di promuovere la diseducazione sistematica prima dei genitori e poi dei figli, creando ideali fasulli e ottusi, azzerando il desiderio di progettare le nostre vite secondo i princìpi del rispetto e della giustizia sociale. Stiamo diventando – forse siamo già diventati – una «massa amorfa», come la chiamava Hannah Arendt. E la storia ci insegna che la «massa amorfa» ama i leader forti, quelli in cui essa si può riconoscere, i leader venuti su dal nulla, con nulla da proporre se non il loro carisma. Ma in Italia chi legge più i libri di storia ?
A contribution to the Crosswords print issue by Biancamaria Bruno for Lettera Internazionale, Rome/Italy
L’amitié politique : parler le même langage et se comprendre à demi mot. Pas de monnaie de singe. C’est ce qui fonde le « sens commun », le sens social de l’orientation dont chacun est d’abord dépourvu à l’étranger. C’est ce qui tisse les liens. C’est ce qui fait l’attachement (et l’arrachement) aux « racines », à la familiarité primitive qui, empiriquement, nous donne le sentiment d’avoir des semblables. Il arrive que le décalage avec quelque communauté constituée que ce soit fasse, entre des individus, le commun. La transnationalité, l’exil sont alors non forcément ce qui unit mais ce qui réunit les « sans part ». Voici, en deux mots, ce qui, pour moi, fait la communauté.
Parce qu’une communauté (comme dans les contrats de mariage : réduite ou non aux acquêts) se définit par la circulation (des personnes, des biens et des idées), la question centrale me semble être, dans le « devoir commun », celle des frontières, ou des limites mêmes de la « communauté ». Jusqu’où s’étend la notion même de justice ? A qui les droits fondamentaux sont-ils attribués ? Une chose est de répartir (et de partager en divisant), une autre de distribuer (avec ou sans équité). Le passé a donné de très nombreux exemples de communautés illusoires. Les départements français d’Algérie distinguaient le musulman du véritable français. Plus tôt, les colonies « d’outre mer » supportaient l’esclavage comme si les seules communautés étaient celles de l’intérêt. Le cens, l’absence de suffrage féminin ont, du commun, fait une coquille vide.
C’est pourquoi, politiquement parlant, la communauté est, relativement à la société, un devoir être, non une réalité déjà donnée. Elle est un processus indéfini d’intégration et d’individuation. Quand on dit (ici et maintenant) « les arabes » ou « les noirs », on ne désigne pas une communauté, on signifie un dehors de la communauté. Pour une communauté, pas de constat d’huissier, pas de bilan, pas d’inventaire. L’ennemi de la communauté, c’est la déliaison, c’est le secret, c’est le passé. Car ce dont nous héritons, ce sont des clivages et des divisions.
A contribution to the Crosswords print issue by Seloua Luste Boulbina for Sens public, Lyon/France
Biometric and surveillance technologies make everyone a suspect of no specific charge. They are the principles of measure and classification applied to skin contours, eye, bone, gait, voice, affect, comportment. They are the border guard’s question of ‘Halt, who goes there?’ – the interrogative which seeks identification as the condition of crossing – multiplied and (post) industrialised. Recognition technologies surmount Orwell’s cherished distinction between public and private spaces, all the way down into the body, internalising the citizen’s yearning for that distinction’s resurrection, as the re-privatisation of dissent and difference. They are supposed to make one long to pass, to belong, as a good citizen might. Even so, as the high-tech offspring of phrenology and eugenics, bundled as security doctrine, the most notable features of biometrics and surveillance are the scandals of (sometimes lethal) misrecognition, their cost, and their remarkable failure. Certain identification is recurrently disoriented by movement. Someone grimaces, another turns around, or moves just a little, runs too fast, speaks through the fog of a blocked nose, fidgets nervously, walks on. Racial profiling, for all its aggressive materiality, remains a discretionary and actuarial operation. Movements can only be captured as data or image after they occur. What makes bodies unlike things is where the technologies of recognition falter.
First published in Mute vol. 2#9, 2008
A contribution to the Crosswords print issue by Angela Mitropoulos for Mute, London/UK
Qui part en exil, porte son histoire dans sa langue. La langue devient alors la mémoire, la main, le regard, le chemin : elle devient sensible.
Qui part en exil, qui s’exile, veut survivre au désastre. A quelque chose à faire survivre au désastre.
Il y a une langue éveillée qui, regardant le désastre, se met tout de suite en danger d’être meurtrie. Cette langue, les yeux ouverts, se rend compte que le désastre engloutit toute langue encore éveillée.
C’est ainsi que la langue uniforme, la langue officielle, censure toute autre langue. Toute autre langue est condamnée à disparaître. C’est toute autre langue qui part en exil. (more…)
kолькі беларускі х моў будзе ў 2010 годзе? Пад уплывам запраектаванай беларускімі ўладамі на 2010 г. «граматычнай рэформы» зноўку актывізавалася ў адраджэнскім асяродзьдзі дыскусія вакол мовы, але гэтым разам увага пачала факусавацца ня столькі на рэляцыі беларускамоўе – расейска- або трасянкамоўе, якая была дамінантай ранейшых дыскусіяў, колькі на пытаньні «ўнутранага характару»: якой быць беларускай мове? Прычым пытаньне «якой быць» падразумявала ня толькі стаўленьне да «нэанаркамаўкі» (дазволім гэтак назваць правапіс 2010 г.), але таксама асэнсаваньне дагэтулешняга спосабу існаваньня мовы, якое было яскрава існаваньнем плюральным (у некалькіх вэрсіях). Пачнем ад рэфлексіі над другім пытаньнем. На карысьць культываваньня тарашкевіцы (маецца на ўвазе інстытуцыйнае культываваньне, такое, за якім стаяць рэальныя інстытуцыі, як, напрыклад, газэта «Наша Ніва» ці Радыё «Свабода») можна было б дадаткова высунуць яшчэ прынамсі два аргумэнты. Па-першае, тарашкевіца стала ўжо свайго роду «грамадзкім фактам», гэта значыць, характарызуецца адноснай устойлівасьцю і нават «сілай прымусу». А нават больш: тарашкевіца стала інструмэнтам дэканструкцыі стэрэатыпу пра беларускую «памяркоўнасьць-інэрцыйнасьць», схільнасьць упісвацца ў зададзеныя істэблішмэнтам рамкі. Тарашкевіца – гэта як бы сымбаль беларускай непамяркоўнасьці.
На гэтым аргумэнты «за», бадай, вычэрпваюцца.
Здавалася б, іх дастаткова, каб дыскрэдытаваць кампанію пераводу альтэрнатыўнай культуры на наркамаўку. Можа, і сапраўды гэтага было б дастаткова, калі б ня некалькі рэальных праблем, якія пасьпела спарадзіць плюральнасьць беларускамоўя.
Першая праблема – гэта тое, што можна было б назваць «правапіснай трасянкай». Апроч міжмоўнай трасянкі маем цяпер яшчэ «ўнутрымоўную» трасянку – гэта значыць, неўнармаванае спалучэньне элемэнтаў наркамаўкі і некалькіх вэрсіяў тарашкевіцы.
Лёс беларускай мовы не залежыць нават ад велічыні літары «п» у слове «прэзыдэнт». Залежыць жа перадусім ад таго, ці хопіць у нас “другога дыханьня”, каб ісьці (а часам бегчы) супраць цячэньня і пашыраць абшары ўжытку беларускай мовы.
A contribution to the Crosswords print issue by Piotra Rudkowski for Arche, Minsk/Belarus
